Политическите инстинкти на Бойко Борисов
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg
В една сериозна политологическа книга, чиито създател и заглавие няма да ви кажа (по-късно ще го сторя със сигурност), тъй като към момента не е излязла, а аз съм от малцината привилегировани да я прочетат в ръкопис, Бойко Борисов към този момент се преглежда като част от по-големите исторически и политически процеси, а освен като следващия краткотраен воин на сцената. Доволен съм, тъй като от дълго време бях споделил, че един ден този човек ще се учи в часовете по история. Всички тези, които го ругаят и омаловажават, отпред с карикатуриста-наивист Христо Комарницки и нему сходните, или доста бъркат, или изнасилват съвестта си по някакви техни си аргументи, само че и в двата случая омаловажават само себе си.Една от аргументите Борисов да бъда тази ярка и незабравима персона, са неговите удивителни политически инстинкти. Нали никой не се заблуждава, че той е някой дръвник, който самичък не знае по какъв начин съумява в продължение на 12 години да бъде първа политическа мощ? И върху тези политически инстинкти падна моето съмнение, откакто дълго време си задавах въпроса: за какво, аджеба, му е тази „ сглобка “, за какво прави такива великодушни жестове на „ Промяната “ срещу волята и страстите на повече от половината си гласоподаватели? Дали някой не го държи? Но с какво толкоз да го държи? Та нали в случай че го държеше, до момента да го е подгонил, както той подгони Черепа! Дали някой не го изнудва? С какво може да го изнудва? Дали някой не го подкупва? Него ли ще подкупи някой! Възможно е, несъмнено, картината, която ние в никакъв случай няма да забележим в нейната целокупност, да съдържа детайли от всички тези хипотези, само че коства ми се, истината е по-фундаментална.
Именно политическите инстинкти на Борисов му подсказват, че това, което се случва в лицето на „ Промяната “ е необратимо, и че изключително след въпреки и клизматичната победа на Васил Терзиев в София, светът към този момент не е същият. Българският свят, тъй като оня другият, огромният, от дълго време се е изкелефещил. Очевидно е схванал, че светът към този момент не е същият и връщане обратно няма, колкото и страшна да наподобява вероятността.
Кой е този нов свят, който най-накрая нахлу и у нас с ироничната помощ на Черепа и на Румен Радев? Това е светът на световния ляволиберален дневен ред. Той е присъщ с това, че неистово желае по най-методичен метод да унищожи всяка останка от класическия, естествения дневен ред на човечеството. Тези опити са спазми, в които се редуват революции и контрареволюции. След неуспеха на последната, Октомврийската гражданска война в Русия, през днешния ден е налице следващия опит на здравите сили да наложат на човечеството своята изсмукана от пръстите идеология. Днес революцията още веднъж е в своя напредък и чака своята поредна контрареволюция, за която се апелирам да е в границите на нашия живот, та да можем да ѝ се насладим.
В момента цялата ни до неотдавна християнска цивилизация е затисната под нечувана по размаха си неистина. Тази неистина е човеконенавистна, нищо че всеки опит за погубване на човешката душа и за лишаването ѝ от независимост е маскиран като способена грижа за богатството на човка и на човечеството. Лъжата е на всяка крачка. Лъжата е като бульон или по-скоро като мръсотия, в която експоненциално се развъждат присъщите за тази среда организми. Размножават се като дрожди в бучка квас, хвърлена в дворски клозет.
Във вторник беше софийската премиера на новия разказ на Недялко Славов „ Хабитат “. Забележително четиво, за което към този момент писахме. Съставът на аудиторията сподели, че у нас към момента има едно непретенциозно и безшумно четящо болшинство, което разведрява общото възприятие на неизбежност. Добре е да ни се припомня, че най-грозните кресливци към момента са малцинство, правилно, едно извънредно шумно малцинство, което съумява да сътвори усещането за смазващо, парламентарно болшинство. Но няма дълго да е по този начин, не забравяйте бучката квас!
Тихата четяща публика сложи няколко въпроса: Защо хората толкоз елементарно отстъпват свободата си? Как да се борим против лъжата?
Изглежда хората са гузни, задето по този начин леко предават свободата си и по тази причина го вършат през лъжата. Приемат лъжата за истина, колкото и явна лъжа да е тя. Вероятно това е връзката сред истината и свободата, сред лъжата и загубата на независимост. Лъжата увещава индивида да повярва, че свободата не е независимост или даже да е, това не е толкоз значимо. И индивидът, решил към този момент да изтъргува свободата си, се преструва, че не вижда, че лъжата е неистина, а не истина. Прави се, че я приема за истина, и си споделя: какво толкоз! Така индивидът, отказал се от отговорността на свободата, към този момент е подготвен да одобри лъжата като модус вивенди на модерния и първокласен свят.
Защо индивидът толкоз елементарно предава свободата, защо я предава? Разменя я на първо място за сигурност. Онзи, у който е силата, може да предложи и сигурност. Обаче в подмяна и той желае нещо и това е свободата на получаващия сигурността.
Човекът разменя свободата си също и за благоденствие и безметежие. За да се любува на електронните си играчки, индивидът съвсем не се интересува, че към този момент съвсем няма кътче, където да не може да бъде проследен. Вече има софтуери, които могат да произведат несъществуващи речи на международни водачи. Изтръпвам като си помисля до каква степен може да се стигне, когато една такава подправена, изфабрикувана тирада се подеме от медиите! Давате ли си сметка, че пред лъжата към този момент няма никакви загради? Че към този момент не може да сте сигурни кое е истина? Ами в случай че изкуственият разсъдък създаде един Христос, който не е Христос, само че всички повярват, че е? Всъщност за този човек се знае от близо 20 века и в профилираната литература е прочут като „ безбожник “.
Светът е станал толкоз комфортен, че бедствията от предишното ни се виждат като някой пъкъл и за нищо не света не желаеме да се повторят. Хората се плашат от бедствията и не помнят, че в случай че Бог желае да запази някого, той ще го направи и измежду най-страшното злополучие. Вижте романа „ Цар плъх “ (1962) на Джеймс Клавел. На процедура героят е подложен измежду най-страшното приключение, което можем да си представим – Втората международна война, японски лагер за военнопленници на остров Ява. И въпреки всичко героят живее в действителност като цар. Нещастието му стартира, когато войната свършва и го освобождават от лагера. Така че едно е пагубното събитие, напълно друго е самостоятелната орис на всеки един вътре в него. Винаги, при всички условия, на всекиго ще бъде въздадено по непостижима за нашите мозъци правдивост. Така че не си заслужава да треперим и да сме подготвени да дадем всичко, в това число и свободата си, на някого, който ни дава обещание сигурност, благоденствие и безметежие.
Да, индивидът предава свободата си за сигурност, благоденствие и безметежие. И никой не може да му се сърди. И ние с вас сме такива, не сме някакви разнообразни. Не сме някакви приказни герои. Но въпреки това нищо не ни се е случило (с изключение, може би, на някой и различен вулкан или ураган), което да не сме поискали или позволили. Така позволяваме и новия свят, новия международен ред, чието начало беше оповестено с кулите-близнаци в Ню Йорк, само че у нас осезателно се настанява едвам през последните години. Допускаме го подсъзнателно, оставяйки се да ни лъжат, принуждавайки сами себе си да имаме вяра на лъжата, до момента в който Бойко Борисов го е доловил и осмислил с политическите си инстинкти. Това, че към този момент стартира да влиза в историята, е колкото хубаво, толкоз и неприятно. Хубаво е, тъй като е огромно самопризнание за личностните качества; неприятно е, тъй като приказва за един свят, който към този момент си отива и се трансформира в история. Опитайте се да приложите това умозаключение към всичките последни дейности на Борисов и сами ще се учудите: тц-тц-тц, гледай ти!...
На премиерата на „ Хабитат “ сложиха и още един въпрос: по какъв начин да спасим душите си? Но незабавно си взеха думите обратно: о-о-о, не, това е доста комплицирано! Няма нищо комплицирано. Отговорът на този въпрос е един от най-постите: посредством смирение и сърдечно обезсърчение. „ Покаятелствувайте се! “, както викаше брат Долчино в незабравимата „ Името на розата “ от Умберто Еко. „ Покаятелствувайте се “ и всичко ще бъде наред. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
FaceBookTwitterPinterest
